Резюме

Ето ме! Пред вас стой Голямата Дилема,
личност с чувства смесени
и сърце обречено на един филм,
с отворен край и място за промяна.
Гатанка с отговор индивидуален.
Книга без корици,
всеки лист играе тази роля.
Ето ме! Стоя и пиша резюме
върху основите на моята особа.
Малко думи, но много философия.
Но Драги, нека не се лъжем,
никога няма да ме разберете.
Аз съм поток от стремежи,
а те, стремежите са източник на пулс към живот,
а пулсът, той отеква и се разпространява,
коварно и навсякъде.
И става тя, каквато става,
всичко се обърква и взривява.

Закана

Тичам и гледам света наоколо,
не е това, което искам да видя.
Поглеждам назад
и се спъвам в жалки опити за промяна.
Ставам и набирам скорост,
с очи пълни със сълзи
и стиснати зъби,
в ярост отправям последната си закана.
"Бъдеще незнаино,
хващам те в окови,
с много хъс и устрем-
сега ще те извая.
Моят свят ще бъде стая
с пердета от нотни редове.
Роял строго-елегантен ще ми е леглото,
постелята-китара със струни от старо злато.
А от стените ще строи любов,
защото музиката е това и още много."

Едно

Да си гневен,
преизпълнен с чувства и подтиснат.
Да искаш само едно, едничко нещо
и то да е невъзможно.
Да чувстваш болка,
там дълбоко в сърцето.
Да виждаш нежелана сцена,
която се повтаря многократно.
Да чуваш клевети,
които те разяждат за дълго.
Но стойш и търпиш,
защото нямаш избор,
защото нямаш смелост.
Ти си плах,
и сам,
и болен.
Ти не си човек,
защото никой не те забелязва.
Ти си петно, обречено да цапа.
Пречка, която всички се стремят да премахнат.
А ти имаш душа
и умееш да страдаш-
но кой го е грижа..
Ти си сам,
не го искаш, но така е.
Остава само една надежда,
само един бряг,
и надяваш се,
и търсиш друг такъв,
самотен като теб,
и молиш се да го откриеш,
имаш нужда от другар.
Та мъките си да споделите
и болест в радост да превърне,
и две души в една,
по-силна да пребъде.

Дърво

Като дърво без рожба,
клоните ми голи се ветреят,
а кората ми прояжда се от дървеница.
Вътрешност си имам,
готова да изсъхне,
от малко кръгове красена.
Само смолата ми остана
и тъна в нея,
и се задушавам...
но само с нея си оставам.

***

Чувствам лекота,
усещам благоуханието на една липа, край ъгъла,
и спомням си за теб.
Ако знаеш само,
се за тебе мисля
и част от моите мечти си ти.
Искаш ли да полетиш?
Хвани ме за ръка тогава.
Аз и двама ни от радост,
до облаците пухкави ще отведа,
а дори отвъд, там,
нейде в необятната вселена.
Но само,
само ако аз съм с теб
и ти до мен.

Земни блага

Безброй са земните блага,
но всеки подминава ги в свойта суета.
А пък аз живея само за това,
слънцето да зърна
и вятъра с ръка да уловя.
Да лежа на новопоникнала трева,
и да вдишвам свежестта на цветния прашец,
носещ се по вятъра.
И отново облаците с чудни форми да пременя,
и в мечти унесена да полетя.
Потънала в зелена приказка,
да живея сред спокойствие и тишина.
И така лежейки на поляната отрупана с цветя,
да почувствам света,
и себе си да разбера.

Вопли сърдечи

Има приказки и песни,
те помагат в самота.
Има и любов,
носи топлина.
Но защо ли, те са толкова далеч от мен сега?
Виждам те, но не мога да те имам,
всеки жест струи от красота,
която бавно измъчва моята душа.
И моля се да имам радостта,
до теб в момент случаен да стоя,
а защо не и смелостта,
да взема твоята ръка,
и воплите сърдечни да споделя.
Но как така,
нали може да греша
и смях в теб да зародя.
И по-самотна от сега,
смачкана от срам и присмех,
да вървя с глава,
тежко паднала в калта.

***

Летя от клон, на клон
като сираче подхвърляно от съдбата.
И нося се из небесата,
аз на вятъра дете съм
и бродя по земята.
Животът труден е,
но аз такъв си го обичам,
да тичам измежду облаците
и в чужди къщи да надничам.
Да кацам по прозорци,
различно подредени,
за да видя, че животът мой,
по-хубав е от всеки.

***

Колко красота създава любовта.
Понякога готов си да оставиш всичко,
победен от трудността,
но тогава чудото, наречено любов,
изплува и изправя те на крака,
готов за новата борба.
Сърцето ти изпълнено със светлина,
стреми се към възвишени дела.
И снежинката е по-борбена от теб
когато, изплашена бе от трудността.
Сега живееш с ритъма на любовта
и твориш,
защото такава е твоята съдба,
да създаваш чудеса.

Един обикновен ден

В един обикновен ден случи се всичко,
погледнах в твойте очи
и видях себе си.
Обичам те и живота си давам.
Обичам те и вярна оставам.
Обичам те, защото ти си тук и с прегръдки пазиш ме.
Обичам те с целувки засипи ме
и звезди подари ми,
за да бъде всичко идеално,
и така за вечни времена.

В порцеланова обвивка

Живея в порцеланова обвивка
и всичко трудно е сега.
Тръгвам, но се спирам,
няма как да продължа.
Връщам се и пак повдигам аз глава,
но трудно, трудно е да продължа.
И виждам там през порцелана
проблясва светлина,
дали да тръгна утремено,
или да остана тук сама.
Страхувам се , че не познавам аз света,
като момиченце в тяло на жена,
лутам се из крехката си мъничка обител,
и чакам за ръка,
която да ме обучи,
на сила и разум да ме изучи,
за да мога аз от порцелана да се отърва
и да живея без страх ,
и в свобода.

Човек

Да изгоря листата,
да осветя тъмнината,
да изхвърля самотата в чуждо кошче,
и да открия път пред веселбата.
Колко мъничък списък,
а колко много ти струва.
Понякога цял живот не е достатъчен
да намериш това, което търсиш
и да бъдеш доволен,
преизпълнен с желание да достигнеш и други кръгозори,
да видиш невижданото,
и да се докоснеш до новотата.
Но нали човек ме наричат,
и боря се и искам всичко,
дори да знам че не е възможно да го постигна.
Готов съм да тласна себе си в бездна тъмна,
да раня другар и себе си...ако щеш,
но да успея,
защото такова е името ми
и такава кръвта ми.

***

Гледам небето и мисля
за теб, за мен, за нас.
Облаците нежно носят се в глас.
Виждам там и птичка,
своите крила разгръща в такт,
и слънчевият лът, от облаците скрит,
а после пак разкрит, си пее.
Омаяна от ритмите небесни,
не гледам а слушам,
не мисля, а пея.
И всичко по-просто,
по-лесно за мен е сега.
Песента разкри ми много истини за любовта,
дари ми спокойствие, утеха и топлота.
Сгря сърцето ми,
ранено от глупостта,
и тласна ме към чувства,
по-красиви от страстта.

Портрет

Нарисувах те с пръст по пясъка,
направих ти портрет.
Сложих ти каскет
и мъничък букет в ръката,
с писъмце и марка, и печат.
Имаше си и обувки,
балтон с тъмен цвят,
но тъмен беше твоя поглед също.
Гледаше ти с мрачни очи,
жена с деца и куче дори.
В пясъка впих очи
и познах себе си.
Но мойте очи,
по-мрачни дори,
шептяха с писък,
тежки дни
и провалени мечти.

***

Обичах да тичам по полята,
да слушам самотата
и да гледам звездите.
Обичах да скитам по земята,
да чакам зората
и да броя липите.
Обичах да тъча вълните,
да боря мъглите
и да троша скалите.
Обичах да вярвам в белотата,
да вкусвам красотата
и да вая тишината.

Нарекох те

Нарекох те слънце,
но ти изгря и залезна.
Нарекох те извор,
а ти пресуши се.
Нарекох те сняг,
но натрупа, а после стопи се.
Нарекох те живот мой,
но бързо свърши се.

Съдбата

Когато мислиш, че животът лесно се живее,
и всичко свързано е с теб,
съдбата своята почивка прекратява
и с доказателство веднага те дарява.
Прекрасен подарък с черна обвивка,
и пропаст тъмна,
бонбон с кисел вкус,
бъдеще в мъгли и бури...
живот на скитник,
прашинка в нейното око.

***

Сърцето като слънце е изгряло,
но тялото луната призовава,
и без предупреждение нахлува тя в твоя дом.
Като гарван от сърцето ти изтръгва късче,
докато не го довърши докрай.
Смъртта й викат,
тя убива бавно
и прави мъките ни по-жестоки.
За нея няма ден и нощ не съществува,
винаги нащрек е тя.
Владетелка за мъртви,
грабителка за живи,
избира най-неподходящия момент,
в който и последната искрица живот да загаси.

Какафония

Музиката ни сближава
и част от нас по-силна става.
Музиката е гореща,
с нея всеки топлота усеща.
Музиката прави ни щастливи,
а и малко по-красиви.
Тя ни разведрява,
и другар в моменти трудни става.
Музиката е стихия,
за съседите пък поразия.
За твореца дар безценен тя е,
а за простия човек -"храна" е.
Тя измама е голяма,
но без нея живот няма.

Властителка

Когато ти е тъжно- поплачи си,
вдигни глава, махни с ръка и усмихни се.
Виж навън, цъфтят цветя
и слънце грее,
и птици пеят...
но пичина за това
си само ти, една.
Властителка си ти,
на твойте мечти
и устремите тежки,
и победи свръхчовешки.
Виж навън, цъфтят цветя...
а ти властителка си на света.

***

В мрачната стая прокрадна се лъч светлина.
Дали знак на съдбата бе той,
или просто шега?
Но откакто лъча в стаята съзрях аз,
живота смени се завчас.
И гледах аз с други очи,
и дишах аз със свободни гърди,
и повярвах аз в светли бъднини.

***

Имах облак на небето,
имах капчица роса,
имах сила да вървя
извираща от земните недра.
Имах рибка в морето,
имах алена дъга,
имах всичко без пари,
но имах много повече отколко ти!

Устрем

В съня си аз видях се като в огледало,
чаках те в уречения час,
но също така-тъжна бях аз.
Очаквах твойте думи тежки,
а ти не дойде да ги кажеш...
по-зле за теб.
Ти ще си останеш все същия подлец,
а аз напук,
живота си ще продължа
и ти ще ми дишаш прахта.

Рискове на любовта

Душата ми разпиля
и егото в коша завря,
а аз не мога да те забравя.
Ти си като стон в мрак.
Ти си като летен дъжд,
идваш бързо,
вземаш всичко
и си заминаваш,
само спомен тъжен ти оставаш.

Тъга

Душата ми е като светофар в пустиня,
дори на зелено никой не иска да мине.
Аз съм самотен галрус насред океана.
Аз съм орех с твърда обвивка.
Аз съм тъжна и самотна.
Няма никого навън, само мрак.
Гъста мъгла града е обвила,
но по-гъста тя мен е смутила.

Искам

Искам да съм вятър бурен,
за да мога света да обиколя.
Искам да съм дъжд пороен,
та земята суха аз да напоя.
Искам да съм слънцето горещо,
за да стопля хиляди сърца.
Но от всичко,
най-много искам да съм майчина сълза.

Звезда

Защо не се родих звезда,
та всяка вечер тайничко да те надничам,
и с лъч от мойта звездна светлина,
да те милвам и обичам.

Сълзица

В очите си видях сълза,
сълза но не от скръб-
от любовта.
За миг изплува и разкри,
света на мойте влюбени очи.
Сълзата бистра върху бузата искри,
денят е хубав, няма да вали.
Слънцето сълзата малка изсуши,
но не можа да заличи що тя сътвори-
сърце изпълнено с мечти
и силен дух ,
без място за скърби.

Любовта пред Есента

Есента е сезонът на любовта,
всяка въздишка под дъжд от листа,
и ласки мили в тонове горещи,
телата впити са сред сенките зловещи.
Лиричен вятър клоните поклаща
и трепет нов по пътя си охлажда.
Играе той, с косите им се подиграва,
за внимание влюбените умолява,
но любовта до седмото небе пътеката открива,
и няма студ, и вятър няма,
само две сърца,
сърца омаяни от любовта.

Обичай

Обичай, но не забравяй.

Обичай и винаги прощавай.

Обичай ме ти

и аз ще те обичам завинаги!

Единствен

Пред очите си ми само ти-
единствен и неповторим.
Пред очите си ми само ти-
мой любим.
Пред очите си ми само ти
и слънцето пред мен изгрява.
Пред очите си ми само ти
и пред мене пролет разцъфтява.
Чудно хубава строй,
песента в сърцата влюбени на двама.
Пред очите си ми само ти
и сякаш в паяжина си ме хванал,
с капчици от сутрешна роса, богато украсена
и от слънчев лъч, случайно паднал, пременена.
Пред очите си ми само ти-
вълшебен сън в омайна нощ роден си.
Пред очите си ми само ти-
принце мой, благословен си.

Сянка

Виждам те,
намерих те,
гледам те,
радвам се,
рисувам те,
изпявам те,
поемам те
и губя те...
Губя те и времето спира,
не дишам,
не мисля,
не чувствам.
Аз нямам сърце-
изгубих го.
Очите се затварят,
раните спират да болят.
Всичко е празно,
напълно празно.
Секунди,
минути,
часове...
а после дни,
години.
Остава само сянка
паднала мрачно на пътя.
Сянка без чувства,
без вкус,
цвят
и мириз.
Сянка страшно сиво оцветена.
Коли пресичат монотонно
и нея тъпчат безусловно,
а тя седи си там,
и там остава...
една голяма празнота,
една голяма, грешна самота.

Мисълта за теб обгръща ме като мъгла,
и лутам се из непознати небеса,
търся аз усмивката ти нежна всякога.
Искам аз с ръце да те обгърна
и така да бъдем заедно във вечността.
Думите ти нежни топлят ме в студа,
а очите като две искрици-сразяват моята душа,
и всичко по-красиво е сега,
защото ти си тук,
а аз не съм сама.
И радвам ти се сякаш
ангел си от Бога пратен с мисия една-
безсмъртие да ми дариш,
и в богиня да ме претвориш.

Восъчна кукла

Сълзи от восък се търкалят по двете ми страни,
от восък е сърцето ми.
И кръвта по вените тече-
и тя от восък е.
Станала съм свещ,
която копнее за искрица огън,
восъчна кукла,
която се топи от всеки поглед,
всяка дума...
И в ъгъла на празната стая стоя,
непотребна вещ, вече няколко години,
мебел нуждаеща се от подмяна.
Очите застинали- прозорецът на душата казват,
взират се празни и тъпа болка отразяват.
Устните усмихват се злокобно,
желаят да прошепнат своите мечти, но уви!
Всеки има своята съдба,
а явно моята е да бъда восъчна кукла
и в ъгъла самотна да стоя,
тъй бледа, невзрачна и мрачна.

Както често правя
и днес се излежавах на открито,
под една дебела сянка
от върбова шума свита.
И днес денят се очертаваше прекрасен,
навред всякакви птици, мушици,
живееха в своя свят чудесен.
И днес почувствах се различна.
Свободна бях, не зависях от никой,
щастлива бях, и красотата край себе си видях,
пречистена бях, самичка пред Бога стоях.
И вярвах, мечтаех, творях с невидима четка по небосклона.
И сякаш родих се и започнах да живея от начало.
Там в божия храм на една ливада,
там с неземния хор на две, три щурчета,
там насред самия Свят аз преродих се,
и всичкото зло в мене стопи се.

Виж колко е хубаво навън

Виж колко е хубаво навън,
какво слънце е изгряло
и всичко е позеленяло,
а как само ухае.
Ще изляза да събера лъчи
и да прогоня мисълта за теб,
и тъгата смутила съществото ми.
Няма да се дам, защото
виж колко хубаво е навън.
А там- някъде в необятните простори,
там е скрито моето щастие.
Довиждане, а може би и сбогом,
чака ме път.

Жена привидно

Отново мракът разпростря свойта пелерина
и чуваше се само дълбоко дремещата тишина,
Отново тя прехвърли деня
под лъчите на изкуствената светлина.
Сенките и бяха скъп другар,
не беше тя жена като жените,
а странна смес от мрамор и гранит.
На празен лист редеше някакви слова.
Всичко случваше се монотонно,
лист напълни, два сгреши.
А чертите по лицето й
все тъй неизменени,
все тъй набраздени
и мудно вклапени очи.
Жена привидно, самота отвъд.
Празен образ в плосто огледало.
Звън на черковна камбана,
за добро или зло.

Спектакъл

Декори, прожектори,
сцена, артисти,
лудница пълна-
спектакъл голям
и само един зрител,
моя милост- Мадам.
В очакване потрепвам като лист.
Замаяна от силна светлина
разбирам, че аз сама съм на сцената.
И тук, и там
все не е добре,
защото като си сам
винаги е терсене.

***

Знаеш ли, твоето мълчание ме огорчава,
знаеш ли, ти си моята загадка.
Знаеш ли колко е трудно
всеки път да си налагам да те забравям,
и ето ти отново си пред мен,
и аз прощавам- на цената на една усмивка.
Отново ослепявам за тъжната истина,
отново в главата ми кънти гласът ти,
отново вкусвам дъха ти,
усещам ръката ти топла
и бие сърцето ми, вика.
Но не мога така разбери,
вечно се разминаваме,
а след малко насреща пак си ти.
И боря се - мразя те,
поглеждаш ме - милувам те.
Но стига!
Писна ми от тази орисия,
любов несподелена, тъй нея наричат,
и всички от нея се крият, и тичат като безумци.
А кажи ми, аз какво да направя,
любя ли те или мразя.
Стига си говорил нежни думи.
Действай!
Ела насреща, бъди мъж,
научи ме да обичам.
Стига си се крил, мълчал, скитал,
ако искаш нещо ела си го вземи,
но не ми излизай с евтин номер.
Твърде дълго те чаках,
твърде много се отричах
и колко пъти зачерквах гордостта си за теб.
Уморих се вече от всичко това,
просто знай човече,
аз си струвам любовта.

Песъчинка скрита

Не знам какво да кажа-
объркана, загубена, разбита.
В големия простор
една песъчинка скрита.
Безпомощна и празна,
неиният създател си отиде
и отнесе с него цялото й същество.
Сега тя е просто едно
празно пространство,
което дори няма сълзи.

Къде си?

Как да пиша красиви думи,
как да рисувам картини от слова
като умът ми го няма.
Ръцете треперят
и цялото тяло крещи,
а крясъкът тъпо и глухо отеква.
Бродя из цялата пустош
и теб не намирам,
дебна и всяка минута
Къде си?... аз питам.
А голямото червено,
огнено и чувствено,
което по тебе на сляпо залитна,
отвъд се обажда и вика-
Тук е той, тук е...
Да ти си някъде там
и покои аз не намирам.
Вечно все спорят
разумът и сърцето,
тебе убиват и раждат ,
а ето аз полужива стоя.
Само таз вяра,
таз детска наивност
ме пали отвътре
и милост няма,
кара ме да дишам и тичам.
Ах, каква драма
да обичам един мираж,
избелял спомен,
телефонен номер
и едно име.

Съдбовна ирония

Не съм за тоя свят,
звучи като ехо безкрайно в главата.
Какво търся сред сбирщина глупаци-
битието им се състой в бутилка ром.
Те са луди, арогантни циркаджий,
а ти проклинаш трезвостта,
сред тази сбирщина простаци.
Те те нараняват, оскърбяват, и бликат сълзи.
За такъв живот ли си някога мечтал?
Но какво ще кажеш да избягаш
някъде накрай света,
място което човекът не е осквернил.
Но защо ти трябва да плащаш нечий дълг,
защо да отстъпваш пред глутница глупаци.
Защо ли, защото тази тумба завладя света
и направи всичко грозно-модно,
Но ти не си такъв,
а индивидуалистът-той е жертва и самотник,
с тежък кръст около врата.
Но не! Предпочитам като кукувица да умра,
и да имам своето сърце и лице чисти,
отколкото да стана марионетка,
машина програмирана за злодеяния и разврат.
Ах, какъв маскарад...
Напускам!
Аз не съм такава,
наситих се на съдбовна ирония.
Самота и нито човек повече!

Саксийка с маргаритки

Купих си саксийка с маргаритки
и всеки път когато обещаваше ми нещо, откъсвах по една,
и почвах да редя-
ще бъде или не така.
Не след дълго потокът секна,
цветето в гърдите ми прогни,
а от моята саксийка и хубавите маргаритки
не остана спомен, само рохка пръст.

Дон Жуан

Ти си млад левент
и свириш на струнен инструмент,
гаджетата падат ти в краката,
щом чуят твоята любовна соната.
Раздаваш я леко неглижето,
кепето наклонил на темето.
Като истински Дон Жуан,
бълваш думи цял вулкан...
и ето, твое е сърцето на всяка сеньорита.
Хайде спри се ти Ромео,
не бъди такъв циник,
хвани си за ръката Жулиета,
и остави на гълъбите другите трохи.

Ще те накарам да се влюбиш

Ще те накарам да се влюбиш,
щом вратата на душата ми отвориш, и прекрачиш прага.
Ще те накарам да се влюбиш,
щом чуеш песента ми, като подредени перли на връвчица,
щом видиш моите картини, дете застанало пред огледало.
Погледни около мен и разбери..това съм аз,
не невзрачна вънкашност,
а пламък от радост и тъга,
пъстра дъга и мрак непрогледен,
един безкрай от знайно и незнайно.
Там зад вратата е жената,
в която ще те накарам да се влюбиш.

Ще те видя ли някога пак?

Заключих те в скрина,
и ключа стискам в длани, и притискам до сърцето си.
Зарових те в двора,
но запазих смеха ти, отекващ в главата ми.
Хвърлих те в морето на залез слънце,
но оставих дъха ти върху кожата си.
Разпръснах те из въздуха, когато духаше силен вятър,
но запазих късче от косата ти.
Само когато се гледах в очите ти, се чувствах жена.
Ще те видя ли накога пак?

Някъде там при минорно ЛА

Поемам дъх и отпускам всичките си сетива,
умът ми отново пърха с крила.
Ето го моят свят,
някъде дрънка китара, песен баладична звучи.
Усещам под пристите си клавиши на старо пиано,
свиря като за последно,
свиря и всеки удър по клавиша се отмерва от сърцето ми.
Свиря и от някъде се чува мъжки плач.
Свиря нечувана досега мелодия,
тя поема, и изправя ме всякаш на тръни.
Тя докача всяка клетка, всеки нерв,
и сърцето ми спира на всяко ЛА...
Да това е мелодията на живота.
И да, краят е някъде там при минорно ЛА.

Пазете се хора, аз не се опазих от самата себе си

Аз съм творецът на собствения си ад,
аз съм рушителят на всичко онова, което имах.
Аз съм крадецът на собствената си душа,
врагът в огледалото - да това съм аз.

Аз съм всичко онова, което мразя.
Аз - едно безкрайно разочарование.
Аз - плетеница от недостатъци и грешки,
злото дебнещо зад ъгъла- да това съм аз.

Аз съм стар, изхабен механизъм, и вечно се прецаквам.
Аз съм твар нищожна, и сама се ненавиждам.
Аз съм собственият си кошмар.
Пазете се хора, аз не се опазих от самата себе си...

Чувствата на времето

Сещал ли си се някога, че и времето скърби,
и сълзи рони горко, в мрачни и дъждовни дни.
Знаеш ли, и времето ревнува,
когато с гръм и трясък се бунтува срещу тишината.
Да, и времето има своите щастливи дни,
и ето че слънце ще ни озари.
Да, и времето има душа,
и то кат мен познава суетата, може да скърби със самотата.
Времето - и то си има своите чувства.
Времето - това съм аз,
аз - това е малка част от времето.