Жена привидно

Отново мракът разпростря свойта пелерина
и чуваше се само дълбоко дремещата тишина,
Отново тя прехвърли деня
под лъчите на изкуствената светлина.
Сенките и бяха скъп другар,
не беше тя жена като жените,
а странна смес от мрамор и гранит.
На празен лист редеше някакви слова.
Всичко случваше се монотонно,
лист напълни, два сгреши.
А чертите по лицето й
все тъй неизменени,
все тъй набраздени
и мудно вклапени очи.
Жена привидно, самота отвъд.
Празен образ в плосто огледало.
Звън на черковна камбана,
за добро или зло.