Защо мълчиш, не виждаш ли, че имам нужда да те слушам?

Странно е как едно и също нещо на моменти може да бъде обител, а в други враг.

Мълчанието.....понякога имам нужда да мълча, да си почина от всичко, да изритам всички мисли и грижи от главата си, да се изключа.

Мълчанието...когато видя нещо толкова впечатляващо и красиво, че да замълча удивена.

Мълчанието.... когато искам да те слушам.

...но уви, и то си има други страни.

Мълчанието...понякога е най-голямият ми враг. Искам да знам, дори да не ми харесва това, което научавам. Но знанието, то ми помага, да знам как да се държа, дали да подмина, или пък да се усмихна примамливо. Не мога да гадая чувствата и мислите на хората, а така ми се иска, всичко би било толкова простичко.

Колко ли любов, горчивина, щастие, сме подминали мълчайки?

Защо мълчим, когато можем всичко да си кажем?

Мълчанието не е ли по-лошо и от лъжата?